Имам една мечта … за лидерството

Статията е публикувана за първи път в LinkedIn  на 25.12.2015 – тук

Откъде започна всичко

От няколко въпроса, които си задавах последните години:

Възможно ли е бизнесът да е по-човешки? Възможно ли е бизнесът да се прави от хора, а тези хора да са водени от една по-висша цел от печалби, пари и бонуси?

Има ли в България компания, в която ценностите, мисията и визията са изведени от всички служители и са припознати от тях; където те се живеят?

Има ли в България лидер (на най-високо ниво), който е Човек преди да бъде Мениджър, и който изповядва ценности като доверие, почтеност, честност?

Кой е българският лидер, който се доближава най-много до “учебникарския модел” (тъй като примери за американци много) – да вдъхновява повече отколкото да ръководи, да вярва в хората, да може да признава грешки, да се развива като личност, да е осъзнат за собствените си силни черти и слаби места?

Малко предистория

или

Какво се случва, когато си роден и развит като лидер, а си поставен в авторитарна среда?

Обучавана съм за лидер , вярвам, че съм и родена лидер – аз съм човек с идеи, харизма, емпатия, искрен интерес към хората, желание да ги разбера, да им помогна, отлични организаторски умения и непрестанен оптимизъм. Винаги съм приемала мениджърските си позиции повече като отговорност, отколкото като привилегия.

Това, което е в състояние да ме отклони и забави от пътя ми, както и от самата мен, са агресията и егото, което иска да те смачка, за да се почувства по-велико. Примери за тези две неща около нас в обществото – много, ето защо, когато бях в Лондон за две седмици тази година, най-много ме впечатли това, как хората постоянно казваха „Моля“, „Благодаря“ и „Извинете“. Да, може да е изкуствено, може да е навик, но е нещо, което променя средата. Спомням си, че преди вече десет години след като завърших образованието си и поживях известно време в чужбина и се върнах в България, ми отне около две години да прихвана обратно негативизма и конкурентността на нашата среда. Тази година в Лондон се усетих как дебна да не би служителят от метрото, който ми обясняваше за тарифите, да ме прецака и да ми набута някоя по-скъпа карта, която няма да ми свърши работа. Усетих, че съм свикнала да съм нащрек и че се състезавам в ненужни дисциплини.

Силното его и агресията са били непрестанно около мен и в работната ми биография до скоро. Работила съм на различни позиции, в различни по-големина компании, български и чуждестранни. Срещала съм мениджъри, които открито заявяваха: „Такива като Х има на опашка за работа, веднаха мога да намеря заместник“, които подкопаваха човешкото достойство на служителите си (или както е модерно сега да се наричат – човешкия капитал), които откровено манипулираха (преувеличение или премълчаване беше другото име на лъжата), за да получат каквото искат. Работех и за такива, които оставяха нещата да се развият от самосебе си и бягаха от поемане на отговорност и вземане на нелицеприятни решения. Колко често съм чувала от колеги и приятели – „Мениджърите ни не стават“, „Постоянно се говори за грижа за хората, за загрижеността на мениджмънта, а на тях не им пука за нас“, „Всичко е корпоративна политика, игри, да се подмажеш на шефа, да си замазваш грешките“. Не срещнах истински лидери в топ мениджмънта, хора, заради които да искам да давам още и още, които да ме провокират да се почувствам част от компанията. Имаше такива на средно мениджърско ниво, които успяваха да постигнат подобен микроклимат за екипите си.

Работех с идеята, че съм част от нещо по-голямо от самата мен, нещо невидимо, което прави обществото и света едно по-добро място. Работех за ценности, за идеи.

За съжаление в годините прихванах по нещо от всички мои мениджъри и накрая реших, че не желая да правя повече компромиси с моите лични ценности за свобода, честност и отговорност и че искам да работя по начина, който смятам за правилен – с уважение към хората и цел да направиш нещо позитивно и значимо.

И така стигнах до убеждението, че просто в България мениджмънтът е такъв, какъвто е и не мога да очаквам повече от директивно управление и корпоративни политически игри (фаворитизиране на доносничество и подмазвачество; недоверие и страх да не те изместят от позицията ти по-можещи и амбициозни колеги). Реших, че:

А. моите очаквания с прекалено високи и търся невъзможния лидер, несъществуващата компания

Б. България не е правилното място да ги търся по културни и народопсихологични причини

В. просто до момента не съм ги открила, но те съществуват

Тогава оптимистът в мен проговори – „Сигурно просто твоят опит е лош, не познаваш всички мениджъри в България, нито всички браншове, потърси и виж дали няма да ги намериш! И когато това стане, ги покажи на другите, защото сама знаеш колко е важно това за младите, талантливи и търсещи хора, които иначе:

А. стават цинични, тъжни, смачкани възрастни, които са загубили надеждите си, че бизнесът може да е забавен, да ставаш сутрин с желание за работа и не е задължително да се бориш с всичко и всички

Б. напускат страната в търсене на място, където ги ценят като личности. Или поне им плащат по-добре, за да станат А.

В. имат все още надежда, че доброто работно място съществува.“

Идеята

Използвах всяка възможност при срещи с мои колеги от ЧР бранша или консултанти по организационно развитие и обучения, за да ги питам дали познават български топ лидери, които да отговарят на следните два критерия: да се отнасят с уважение и доверие към служителите си и да имат съзнанието, че не са безгрешни свръхчовеци, да могат да си признаят грешка с цел да получат идеи и подкрепа. На едно новогодишно парти за малко да ми отговорят позитивно, но след уточнението, че искам това да не е чужденец в България, се оказа, че няма подходящ кандидат. Наскоро получих отговор: „Сигурно има десет подобни компании“, но се оказа, че мащабът е световен, а не български.

С времето и споделянето на моя въпрос, се оказа, че съществуват такива лидери в България, които са обединени от идеята, че „свободата е най-големият мотиватор“, споделят управлението на компаниите си с хората в тях и са щастливи от избора си.

Целта ми е да ги срещна, да им дам възможност да обсъждат идеите си, да се вдъхновяват един от друг, а в дългосрочна перспектива – да вдъхновят и други български компании и лидери, които имат желанието за промяна, но имат нужда от подкрепа или такива, които ще оценят бизнес смисъла и ще пожелаят да научат повече.

Аз лично силно вярвам в демократичния / трансформационния / служещият лидерски стил (термините са най-разнообразни) и най-вече, че автентичното, човешко отношение се отплаща – както в професионален, така и в личен план.

Мечтата ми тази Коледа е да се създаде едно общество на хора, които мислят по подобен начин в България и да осъществим форум, на който тези идеи да достигнат до повече хора.

Ако говорим на един и същ език и споделяме общи ценности, ще се радвам да се свържете с мен и/или да коментирате.

2 thoughts on “Имам една мечта … за лидерството”

    1. Hey! Thanks for your interest. The website and newsletter are in Bulgarian only for now, do you still want to subscribe?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.