01.01.2019

Някои беше казал, че писането като всяко друго нещо, е въпрос на труд и постоянство. Или нещо такова. С две думи, идеята беше да си постоянен, да сядаш да пишеш всеки ден, дори и по едно и също време. Мисля, че го четох в книгата на Стивън Кинг „За писането“, дори не помня дали така се казваше, а не ми се спира сега да провярвам. Та, казвах нещо за писането. Днес за първи път от доста време се събудих с усещането, че нямам належащи задачи. Работни задачи. Имайки предвид, че основно съм консултант и фасилитатор, не мисля, че имам задачи на живот и смърт, но обикновено през работните дни това ми е усещането – че имам дъъъъълъг лист със задачи за вършене, който трябва да се отметне. Целият. И после на негово място неминуемо се материализира нов такъв. Тук е мястото да спомена за любимият израз на Вихра, която на свой ред го знае от мъдър човек – „Работата е за вършене, не за свършване.“

Та седя си аз, правя си йога след като сме се върнали от разходка до морето, правила съм снимки на водата и слънцето и съм изпила едно кафе на плажа (дотук звучи романтично, но нека все пак добавим, че беше студено и след 15 минути седене, решихме, че ставаме и отиваме на топло вкъщи), и си мисля. Мисля си, че имам това усещане за почивка, което за мен означава – няма задачи за непосредствено изпълнение, което значи 2 неща – най-накрая мога да седна да пиша (и тук започвам да пиша наум в главата си) или да правя нищо. Но аз не знам как се прави нищо, така че или ще пиша, или ще чета. Ако чета пак поглъщам на някого думите, а какво стана с моите? Кога да излея тях? Имам повече от 10 изписани тефтера за последните 4 години, които чакат да ги прочета, да извлека златото от тях и да напиша бестселъра си. Или шедьовъра си. По-скоро се целя в шедьовър. И така, седя си аз, правя си йога, в главата ми се пише статия, а на неин фон тече мисъл – аз как си почивам? Знам ли да си почивам? Това нали го мислих преди няколко месеца – не, не знам как се почива. Като ме питат се сещам за ходене в планина почти до изтощение или до следващата цел, или за четене на книги по цял ден. Аз така си почивам. Или не си. Иво казва, че не знам как да си почивам. Че почивката е да не правиш нищо. Аз мога да правя нищо за 5 минути. Или 3. Или да медитирам до към 40 минути. После или ще заспя, или ще почна да мърдам насам-натам.

Така ми мина първият ден на новата година. Със сигурност едномесечното писане всяка седмица, макар и кратки неща, си каза своето. Има вече нещо в мен, което ме гложди да пиша, да търся сюжети (което правех и преди) и да ги отразявам веднага, а не да ги заключа непременно в тефтера за онова време, когато ще имам повече … спокойствие … време … пространство … вдъхновение … умения … публика … възможности … време …. спокойствие. Да, време и спокойствие са ми основните, но забелязвам, че има и значение къде пиша. Мечтая си за бяла стая с изглед към езеро, в планината. И само един лаптоп. Мисля си дали да не започна да пиша на черен фон, да има нещо различно, тези бели електронни листа не ме вдъхновяват така, както лист хартия или пространството зад клепачите ми. Как мога да пиша по начин, който да е вдъхновяващ за мен? Защото вече стана ясно, че пиша за себе си. Дали на тези, които четат, ще им хареса, е допълнителен бонус. Дали ще ги докосне не зависи от мен, а от момента в живота им, от настроението, от призмата, през която четат. Най-големият си фен и критик съм си аз. Приятно ми е, разбира се, когато на някого му хареса това, което пиша. Но мисля, че най-много ми харесва мисълта, че има нещо, което излиза от мен, и което по невидим начин свързва мен и тях, както и тях помежду им, без да е нужно да се познават. Онази невидима нишка, която свързва всички читатели на едно произведение. Помисли си само, в същия момент някой друг може да чете точно тези думи, което значи, че сте точно на една вълна. За мен подобна мисъл е нещо опияняващо. Магия. Обичам магията.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.